вторник, 14 декември 2010 г.

Какво е да си добър човек?

Добър човек ... има ли такава дефиниция изобщо или това е някаква неопределена величина, която всеки си създава сам? Може би дори Хитлер е бил добър човек за някого...кой знае...?


Искам да мога да определя себе си, като такъв, но често ми се случва да правя „лоши” неща, което автоматично ми отнема тази титла. А може би всеки човек се стреми да е добър, за да изкупи лошите си деяния...или просто добрите хора са много малко и живеят някъде където само си добруват, а ние тук се чудим къде са?

Питам се ако приемем, че е възможно всички да са добри и да правят само добро, а злото не съществува, тогава ще знаем ли, че доброто е добро или просто няма да му обръщаме никакво внимание?

Свързаността на всяка постъпка с десетки последствия като че обезсмисля доброто...

Ако приемем, че е добро да посадиш дърво, например...с изкопаването на една дупка автоматично, убиваме няколко червея и десетки микроорганизми...толкова е сложно...
А какво ни остава на нас хората, които все се стремим да търсим доброто...да продължаваме да вярваме, че то съществува и междувременно, докато го чакаме да ни споходи да правим само не толкова добри неща, като садене на дървета и други такива...в крайна сметка всяко добро нещо е не чак толкова зло нещо...или обратното? И дали поговорката „Всяко зло за добро.”, не е отговора на всичките задавани въпроси?

сряда, 16 декември 2009 г.

Коледа дойде – умря не едно дръвче!

Коледа дойде – умря не едно дръвче!
Ето го коледното настроение! Хиляди хора чакат с нетърпение момента , в който ще внесат трупа в хола, ще го набучат на кръстачката и ще си го украсят и всички ще ахнат от възхита. Не искам да съм лицемерна и аз като дете си спомням как с мама украсявахме умрялото дръвче и му се радвах, но най вече си спомням ужаса след това, като го развалим и малките иглички се изръсят по килима. Благодаря на мама, че ме научи без да иска да мразя да имаме жива - умряла елха в къщи, защото винаги моя беше задачата да я разваля и да почистя след това килима. Беше ужасно трудно и досадно.

В моето семейство може би от 9 години няма „жива” елха. Купихме си изкуствена, която дори е по хубава. Между другото не разбирам как може на някой да му харесва традиционната елха, която се предлага от разни неясни субекти. Тя е рехава и грозна и за съжаление умряла напълно напразно.


Сега възникна нова мода да се купуват „живи” елхи в саксия, и после да садят в „Коледна гора”! Коледната гора е супер идея, но това с живото дърво в саксия е пълна заблуда, защото същите тъмни субекти дето продават отсечените сега вадят с една шепа пръст, или без бедните дръвчета слагат ги в саксия, сипват малко почва и ето ви, будали истинска жива елха да си я засадите в двора и тя да стане чудно дърво. Нема такова нещо драги ми хора, които си мислите, че дръвчето е живо – то е мъртво отдавна, просто иглолистните имат способността да изглеждат живи дълго след като коледния дух им е взел животеца.


По принцип смятам, че дори да оцелее ако няма да направите нещата както трябва по- добре не го мъчете!
Щастлива съм, че живея на село и си позволихме да си посадим двуметрова ела в двора. Когато синът ми започне да разбира ще му обясня нещата и вече няма да украсяваме вътре изкуствената! Ако имаше къде да я предадем за рециклираме идилията щеше да е пълна, но уви...ще потърся информация по въпроса все пак.
Ще се опитам да дам няколко съвета, с които да научите повече за коледното дърво и това как може да си вземете истинско живо за Коледа и то наистина да оцелее.

Думата “елха” се използва за назоваване на украсено коледно дърво, но не е растителен вид. За елха могат да се използват няколко вида ели (испанска, гръцка, сребриста и др.), някои видове смърч( обикновен, сръбски, сребрист и др.) и понякога борове(бял, черен и др.). Най често у нас се използва Обикновен смърч (Picea abies).
Истинска, жива елха в саксия може да си купите от специализиран декоративен разсадник. Там цената може да ви се стори висока в сравнение с тази на улицата, но шанса да е изкоренена и просто поставена в саксия с малко пръст е минимална. За да оцелее дървото трябва да е извадено с достатъчно голяма „бала” пръст и коренова система която се равнява по маса почти на надземната част преди поставянето му в саксия, а най –добрия вариант е да е вкоренено в саксия. За качествено вкореняване е необходимо да е отглеждано в саксията поне една година. Ако дървото, което сте взели от разсадника не е вкоренено в саксията, то би трябвало да е фиксирано с пръст в нея, но да има коренова бала опакована със зебло. Почвата с която е фиксирано трябва да е утъпкана така че да няма въздух между нея, корените и стените на саксията. В такива разсадници има добре квалифициран персонал, който да ви каже дали растението е вкоренено в саксия или е на бала и е фиксирано с почва.
След като закупите дръвчето и потеглите към къщи трябва да знаете, че резките температурни промени му влияят много зле. Затова първо го поставете на стълбите, в гаража или на заветна тераса, но задължително до добре осветен прозорец. Нека престои там няколко дни. После може да го вкарате вътре, но знайте че най добре ще му е на терасата. Това са растения живеещи навън и никога не се чувстват добре вътре. Те са свикнали зимата да им е студено и да са в покой, а топлината ги стресира ужасно. Щом влязат вътре и им стане топло те се „заблуждават”, че е дошло време за вегетация, живота в тях закипява, започва подготовка за формиране на млад прираст на клонките и тъкмо, когато дръвчето се е отпуснало ...човека го изнася на терасата защото Коледа е минала и то получава нов температурен шок и често умира. Престоят им вътре трябва да е не повече от 10 дни!
Ако все още сте твърдо решени да го внасяте вътре и да рискувате живота му с лека ръка заради Коледното настроение, не го слагайте до печка, парно или климатик. Поставете го на най - студеното и светло място в дома. Поливайте го през 2 дни, докато е вътре и пулверизирайте със студена вода. Когато решите да го изнасяте следвайте схемата от внасянето. Изнесете го първо на средно студено, тераса стълби или навес и после навън, но на заветно място. Увийте саксията със непотребен плат - така леко ще затоплите корените му. Не го поливайте поне 3 дни преди да го изнесете навън, защото има опасност да му измръзнат корените. Вариант е и до средата на март да остане на стълбите и тогава да го засадите, където сте избрали, но пак повтарям трябва да има светлина там където ще остане!
При засаждането първо изкопайте дупка с големината на саксията, но една педя по – дълбока, сипете толкова прегорял оборски тор в дупката, внимателно извадете растението от саксията и го поставете вътре заедно с пръстта в която е било до сега, ако успеете да го извадите без да се разпадне кореновата бала, ще е най-добре. Имайте в пред вид, че горната повърхност на кореновата бала трябва да е на едно ниво с почвата извън дупката или около 2 пръста по надолу. Запълнете празното пространство отстрани с почва, утъпкайте и полейте. След една седмица пак полейте и имайте този навик ако искате дървото да се прихване.
Прегорял оборски тор може да си закупите от разсадника още като си купувате дървото.
Има много начини да сме щастливи на Коледа без да допринасяме за смъртта на едно дръвче.

Тук става въпрос и за възпитаване на новото поколение в по различен начин на живот. Начин на живот щадящ живота не само на хората, но и на всички живи същества, защото всяко живо същество има своята роля за съществуването на друго живо същество.

А дърветата имат много голяма роля за нашето съществуване, нашият живот зависи от тях! Изкуствената елха не е грозна, грозно е да празнуваме след като в стаята има труп на растение, произвеждащо кислорода, който дишаме. Колко от хората, които го правят знаят, че за да стане 3 метра например на един смърч са му необходими от 10 до 15 години! Дърветата не никнат като гъби, но това не ни пречи да ги берем, като гъби и с лекота да им режем пънчетата!

Дърветата са много по – съвършени от нас и трябва да се научим да ги уважаваме и пазим, защото живота ни е в техните листа...и иглички.
Весела Коледа и бъдете щастливи от това което имате, а не нещастни от това което нямате..., а в моментите когато си мислите, че нямате нищо на този свят си спомнете, че имате това:

сряда, 2 декември 2009 г.

Мелник и чудесата наоколо

Няма нищо по- хубаво да отпрашиш, към някое кътче от нашата родина със задругата от детството. В ранната петъчна утрин се запътихме към Мелник. Пътят беше, дълъг тъй като първо спряхме в Дупница, за да сръбнем по едно кайве с моя приятелка от университета, заселила се в родния град на русата харпия Сашка Васева. Седнахме на мегдана, побъбрихме, Сашка така и не се мерна и продължихме към Сандански. Там изгладнели до припадък хапнахме пиле с ориз и мусака и незабавно се запътихме към парка, където се шляхме безцелно около час.
След тези две посещения заключихме за кой ли път, че по- пострадал град от човешката глупост от София няма и се запътихме към Мелник. Бръм, бръм, бръм и ето ни в центъра на най – малкия, сгушен между жълти, купчинести „мелове” градец.
Тук са трите най- незабравими за мен дървета. Първият 800 годишен чинар, като добър и стар домакин ни посрещна още на входа на града. Там беше и мястото, където отседнахме, но за него по- късно.
Другите двама негови събратя се ширят край реката, в която има вода, когато и е кеф на майката Природа. Единият е пред сладкарницата, останала непроменена не знам от кога, с грозновата синя дограма, но предлагаща най – вкусните крем карамел и принцеси с кайма и кашкавал, с шунка и кашкавал и само с кашкавал. Имайте в предвид, че принцесите доста се бавят, но са много вкусновати. Третия чинар е малко преди сладкарницата. Може би има и други големи чинари наоколо, но тези тримата са се запечатали в съзнанието ми завинаги.
Такаа... вече сме в града и понеже малкото ни спи в колата спираме да пием чай и да опитаме крем карамела, преди да се разтоварим в квартирата. На площада е тихо, леко студено, но много свежо. Минават някакви японци с голям фотоапарат и щракат яко. Други хора почти няма и е много уютно. Заради самото разположение на града се чувстваш сякаш си в стая а не навън, но си навън. Чаят ни беше в много сладки жълти чашки и много подходящ за момента. Човечето се събуди и отидохме да разтоварим багажа в „Стария Чинар”, където е и самият стар чинар, за който ви споменах. Мястото е обикновено, доста скромно, но за пръв път от много време не се чувствахме сякаш пречим на собствениците и трябва да си изхарчим всичките пари там, за да им се харесаме. Дадоха ни ключовете и ние превзехме една стая, в която окупирахме леглото и започнахме да ядем портокали. След няма и час пристигнаха другите bandidos и дружно поседнахме да пийнем кой ракийка, кой домашно мелнишко винце.
Съботната сутрин се разви доста мързеливо и около 10.30 всички се запътихме към Кордопуловата къща. Е нема такава къща! Построена е още през 1754 г. от неизвестни майстори специално за производство, съхранение и търговия на вино. Манол Кордопулов си правил винце в подземната изба, която събирала 300 тона вино и успявал да го пласира дори и във Венеция- демек бил много даровит търговец Манолис Кордопулос, а не като днешните! Стопаните на тази интересна къща ни посрещнаха с по чаша вино налята, докато ние се разхождахме из сложния подземен лабиринт на избата. Атмосферата е приятна, неангажираща и доста позитивна.


Естествено след цялата тази идилия в механата малко по –нагоре, нямаше как да не се сблъскаме с другото лице на българския търговец. Човечеца, собственик на механата изскочи из вратата и някак лицемерно ни покани да опитаме и от неговото вино. Не казвам, че ни беше лошо, но просто усетих разликата от това да влезеш някъде и неангажиращо да те почерпят вино и пак да си го платиш по 2 лева, които си дал за вход и да ти изскочат на пътя с предложението да влезеш да си платиш 2 лева за вход и да си купиш вино, за да го опиташ. Както и да е виното на второто място не беше никак лошо, а и сиренце хапнахме с него.

После доволни седнахме да обядваме и да си бърборим навън под топлите лъчи на ноемврийското слънце, което между другото си е чисто и просто последствие от промените в климата.
След подкрепителния обяд нашите хора потеглиха пеш към Роженския манастир,



а ние към квартирата да спим с детето, че беше капнало. Полегнахме си и веднага си заспахме и така час и половина. Събуди ни трополенето на новопристигналите ни още двама приятели, с които незабавно се отправихме да си приберем другите от манастира, че вече намирисваше на стъмване. Горе беше много хубаво преди здрачаване.


Откриваше се страхотна гледка към песъкливите скали наоколо. Набързо пребродихме двора на манастира, запалихме свещички и се изнизахме, като по терлици, защото този манастир си е истински манастир. Тук го няма комерсиализма на Рилския манастир, тук винаги е тихо и дори и да си тих се чувстваш много шумен. Слязохме надолу по криволичещия път за 15 минути и за малко да отнесем стадо кончета, които се сливаха с тъмнината и спокойно се разхождаха по шосето.
Вечерята премина в приятни разговори и спомени от детството и за кой ли път се убедих, че няма нищо по – ценно от това да запазиш приятелите си от детските години. Те са изпитани от времето и с тях винаги си сигурен, че ще прекараш времето си пълноценно и каквото и да им причиниш те търпят.

Неделната сутрин прекарахме във взаимно изчакване, мъкнене и мотане, докато всички се събрахме в сладкарницата, дето е на центъра срещу третия чинар. Там всеки си яде каквото му харесва, всички усетиха приятното дълго чакане на вкусните принцеси, всеки си зададе въпроса дали не са забравили точно неговата...глад...мани...
От тука се поразделихме за малко с Бойка и Краси, а ние потеглихме нагоре към стара църква, наречена Свети Никола, което по- късно разбрахме. Тук Събина, беше палаткувала някога с приятели и искаше да се потопи в спомени, та затуй тръгнахме аз, Витан, Митко, Съби, Калин, Ива и дребосъка Никола, нагоре по една стръмна пътечка. Разбира се горе отново се откри прекрасна гледка към жълти каньони... Църквата беше реставрирана по нашенски, разбира се по някаква Европейска програма. Реставрацията личеше единствено по величествената синя табела от ламарина, на която в горните два ъгъла имаше българското и европейското знаме, а текстът с историята на църквата беше единствено и само на английски. Защо му е на българския турист да чете своята история на български? Господа, които сте „реставрирали „ ама Вие не познавате ли естествените материали? Според Вас красиво ли е да плеснеш оцветена в турско синьо табела в гората да бележи маршрута и пред църквата, която е най старата в Мелник и с огромна историческа стойност за нашата страна? Няма ли дърводелци да сковат тези табели и докога за нас бетона, ламарината и блажната боя ще са символ на неща правени от държавата! Ама и аз какво задавам тъпи въпроси – важното е да има конкурс и да го спечелят наши хора и да си делнеме откраднатите пари! Ако искаш да заснемеш пък църквата е невъзможно да го направиш без да участва ТЯ –синята табела. Центъра на композицията е ТЯ и отровният и цвят!

Продължихме разходката още малко и виждахме все по красиви места от високо и ти идва направо да полетиш! Красота!
Слизаме на долу, Никола заспива в колата и всички сядаме да пием кой кафе, кой чай, кой фрапе..., необезпокоявани от малкото чудовище. След половин час припек под най стария чинар се юрваме към Рупите да видим къщурката на баба Ванга.
Пристигаме и какво да видят очите ни: Българското чудо! Още преди входа на паркът има ужасяващи сцени, които баба Ванга не е имала дори и в най-ужасните си видения. Някаква грозна схлупена сграда предлага бира, скара, кебапчета, кюфтета, а предполагам и шкембе. От вътре познайте какво дъни! В Дупница не я видяхме Сашето, но тук я чухме! Боклуци, хартийки, прашуляк...Решихме да видим кръста дето се изгражда в скалите отсреща, по заръка на баба Ванга, понеже там е имало древен град в кратера на вулкана сега наречен Кожух планина, в която според нея се крие тайната на древното минало на нашия народ...Такаа...може и да го е заръчала това нещо, но как е изпълнено думи нямам. На склона на планината е изграден кръст от бял мрамор, което разбира се никак не се вписва в заобикалящата среда, но защо да го правим ние сме над природата и щом искаме шлифован мрамор в изваяните от магмата скали ще го поставим!

Грозна и много тъжна картина...Крадени, крадени пари дори и от милата баба Ванга, завещала всичко на държавата с надеждата, че тя ще ги похарчи подобаващо. Дворът и е заграден с яка бетонова сива ограда, за която пак е харчено излишно и крадено достатъчно. Тая мания да има зид никога няма да я разбера.
Още сме извън зида, покрай мраморния кръст та до там дето извира 75 градусова минерална, лечебна вода, извираща от магмените скали – нещо на което малко хора в света могат да се любуват и да използват свободно. Оценили ли сме го ние? Хаххаха! Мястото, от където извира чудната вода е покрито с ламарина, както се досещате и то не нещо специално за случая, ами от тези вълнообразно нагънатите дето се покриват с тях бараки или навеси. От там тя се стича към полянката наблизо и образува невероятно бистри и красиви гьолчета с бяло дъно, получено от лечебната тиня. Като си топнеш ръката усещаш топлината на водата, а достигайки дъното пипаш меката кал. Много готино местенце.

Наоколо разни хора се мажат с лечебната кал и напълно изключват присъствието на воайорите, дето се лутаме около тях и цъкаме на природното чудо. Но простакът не е пожалил и това мааалко кътче чудо и е хвърлял чашки, бутилки и какво ли не наоколо...Даже една жена показваше на приятелката си как една пластмасова бутилка красиво се е покрила с някакъв налеп от минералите! Блазя и, че в такова нещо успя да намери красота!
Вече влизаме вътре в бетоновата ограда. На входа, преди портата, която е много хубава, от дясно има „страхотно” заведение от описания по горе тип. Но това далеч не е достатъчно на българския търговец. Той е решил да плесне на зидчето на заведението перилни препарати! Мисля, че леко ми прилоша от гледката и естествено споделих възмущението си с някой от нашите хора. Бдителната продавачка чу и веднага се оправда с репликата:” Е какво да напрааа вътре не ми дават да продавам!”.

Разходихме се, разгледахме и изпълнени с противоречиви чувства, които за ваше успокоение няма да споделя, се събрахме на импровизирания паркинг, за да решим по нататъшния маршрут. Всички бяха гладни и измислихме да отидем до Петрич, понеже Митко и без това трябваше да зареди газ. Бойка пък ни зариби с идеята, че преди време била в едно село Марикостиново, където има кални и минерални бани. Там, като си потопиш телото идват мааалки рибенца и правят лечебни чудеса, като те хапкат навсякъде, колкото и перверзно да Ви звучи. При думата рибки на Митко му светнаха очите и дружно решихме, че няма да пропуснем да посетим туй село!
В Петрич се лутахме да намерим къде да ядем в неделя. Изобщо падна лутане, каквото е присъщо на нашата компания от как се помня. Намерихме чудна пицария до реката, където за 60 лева всеки от деветима ни яде каквото му се иска. Вкусно и много евтино! Пицарията се казва „Ан Джи Ли”, посетете я ако ви се отвори път на там.
Марикостиново се намира на 16 километра от Петрич. Пристигаме и влизаме в портал с изгнила комунистическа ограда. Времето тук е спряло. Това е било някакво място, изпълнявало функциите на балнеоложки център по време на комунизма. Сега е :”Специализирана болница за рехабилитация Марикостиново”, но е ЕООД. На входа ни посрещат чичковци, леко подпийнали седящи на едно масе. Външно съсътоянието е плачевно! Питаме ние може ли да видим рибките, а единия се смее и казва, че е невъзможно, понеже не сме пациенти и трябвало да си платим нощувки и тея риби били заградени, а и без това е почти невъзможно да ги видим, понеже не се появявали лесно. Калните бани, където са те бяха заградени познайте с какво, с ламарина! Грозноо, мани! Питам аз как е възможно някой да печели на гърба на природните богатства по този кощунствен начин. Ако видите сайта на тази болница, ще речете, че е нещо чудесно, а може и да е така...вътре не сме влизали, но външно е страховито. Прилича на отдавна изоставена лудница. Чичката не ни позволи да е разходим, но се опита да ни продаде Мелнишко вино. Имаше друг чичко, който беше склонен да ни пусне, но другия му надви. И така с не задоволили любопитството си си тръгнахме.
Много ми се искаше да напиша един изключително позитивен разказ за това пътешествие, но за съжаление нямаше как да не споделя възмущението си по някои въпроси. В заключение мога да кажа, че България е една изключителна страна, която въпреки разрушителните действия на своите граждани и техните безкрайни кражби е оцеляла и още има места, където да цъкаме от възхита. Моля Ви нека да ги пазим, като очите си, за да може да цъкат и идните поколения!

сряда, 25 ноември 2009 г.

Има ли надежда за промяната?

  Скоро в приятелска компания обсъждахме може ли да се променят нещата в нашата страна. Много хора са демотивирани и смятат, че нищо не зависи от отделния индивид, и нещата са толкова скапани, че няма оправия, но моето мнение е различно. Срещала съм някъде фразата: „Никой не може да промени всичко, но всеки може да направи нещо”. Всичко на този свят е взаимно свързано и всяка постъпка има последствия. Ако всеки си хвърля хартийката на улицата с лекота това води до мръсна околна среда, но ако някой направи забележка на човек, който си хвърля хартийката на улицата, това дори и да доведе до скандал, не само човека на който е направена забележка, а и околните свидетели или поне някои от тях следващия път няма да постъпят така. Ако нашите родители са допуснали грешки, от които ние не сме се чувствали или не се чувстваме добре, ние не бива да ги упрекваме, а да внимаваме да не допускаме същите грешки с нашите деца. Именно нашите деца са тези, чрез които ще променим нещата. Отговорността за промяната тежи изключително на нашите плещи и всеки трябва да си даде сметка. Всеки може да повлияе на семейството си и на кръга от приятелите си, а това никак не е малко.

  Често водим безкрайни разговори за това колко скапани са днешните политици, но какво правим за да не е така. Колко от нас гласуват и колко от нас имат желание да се намесят в обществения живот по какъвто и да е начин? Колко от нас ще научат децата си, че политиката не е непременно нещо гнусно и ще ги възпитат в това да имат гражданска позиция? Няма как да се променят политиците ако ние не се променяме и в парламента ще виждаме едни и същи мутри, докато не се появят нови, а те няма откъде да се появят освен, ако ние не ги създадем. Колко от нас ще се намесят, когато видят или чуят, че съседа всеки ден бие жена си или е заключил майка си в мазето? Това ще се случва докато ние се правим, че домашно насилие няма. Колко от нас всеки ден разхождат децата си и безропотно приемат, това че кучета серат из тревата, където децата ни тичат, а собствениците им гордо ги изчакват и заминават без да съберат в торбичка изпражнението, както е редно? Колко от нас всеки ден цъкат на това което гледат по новините, а когато го видят на улицата подминават сякаш нищо не са видели?

  Превърнали сме се в зомбита и трябва бомба да падне, за да се събудим от транса. Мислим само за това, колко сме зле и колко е скапан живота ни защото „НЯМАМЕ ПАРИ”!. В същото време, всеки има мобилен телефон, почти всеки автомобил, всеки ден ядем месо, гледаме телевизия, къпем се, перем се с перална машина, моловете са пълни с народ, почти всяко семейство има компютър, всеки ден си позволяваме да си купим кафе и цигари, ако сме пушачи... Мога да изброявам много, но ще спра до тук.

  А в същото това време на тази планета има хора, които нямат електричество и течаща вода в домовете си и предполагам, че са по доволни от живота си от нас и се опитват да бъдат щастливи въпреки тежките условия. Те живеят така, защото ние тънем в охолство, черпейки техните ресурси. Да си винаги недоволен и нещастен е изключително лесно, трудно е да правиш нещо за да не си такъв, но какво правим ние?     Правим само това което е добро за нас и понякога толкова силно сме вглъбени в собствения си егоизъм, че забравяме, че това което е добро за нас може да е лошо за останалите до толкова, че да навреди и на нас.

  Промяната спи във всеки от нас, просто трябва да поискаме да я събудим! Помогнете тя да стане по бързо, като събудите промяната и у човека до себе си...

понеделник, 23 ноември 2009 г.

Зоопаркът в София - едно много тъжно място...

Днес посетих Софийския зоопарк със сина ми, по настояване на моя приятелка.  По принцип не харесвам идеята на този тип атракциони, а идеята на Софийския направо ме докарва до нервен срив. Реших да отида, с надеждата, че нещо ще се е променило, но уви...

  Животните живеят в ужасни условия – мърсотия, теснотия, липса на всякакво доближаване до естествената им среда. Е слонът и носорогът имат метални палми да им правят сянка, останали зловещо да стърчат, напомняйки за комунистическия реализъм, а това си е удобство в сравнение с клетката на двата огромни орела, които се опитват да съществуват в клетка която би била тясна и на плъх. То клетката си е клетка, каквато и да е, но тук нещата са направо извън контрол.  Искрено съчувствам на хората, работещи на това място, които съм сигурна, че обичат животните, защото видях някои от тях, с каква любов се грижат за тях. Сигурно сърцето им се свива от това, че животните се мъчат по този начин. Заплатите им изобщо не искам и да си ги представям...

  Неуморни са днешните политици да плюят комунизма, но след него какво са създали може да се прецени, при посещението в зоопарка. Какво са създали ли? Нищо!

 Каква е идеята на това осиновяване на животните за мен е мистерия. Май е само да си правят реклама някои фирми и как е възможно билета да е 2 лева, а солети на капанчето вътре в парка да струват 0,80!  

  Както казах не харесвам идеята за животни в плен под каквато и да е форма, но като наше чудо нема друго! Бетона се е лял, без никакво пестене, естествените прегради са табу, а за единство на композиционното решение и дума не може да става. Но нека да оставим миналото, то е било каквото такова. Защо сега нищо не се променя!

  Истински ме впечатли това, че посетителите бяха невъзмутими и явно приемаха за нормално всичко, което виждаха. Дори имаше майки, които снимаха децата си на фона на този абсурд! Не че очаквам нещо голямо, но поне възмущение да бях прочела в нечий поглед... пред клетките на маймуните, които са едни от най-мизерните. Много е страшно това, че в нашата България хората приемат за нормални неща, които са абсурд! Чета из разни коментари в интернет, че не бил лош зоопаркът! Хора това не е нищо,  което може да завършва на парк! Това е катастрофа! Парк! Нито е поддържан, нито има удобства, да не говорим, че едно растение няма ново засадено сигурно, от както съществува. Няма животно, което живее и в 1 процент от естествената си среда. Няма надежда това място да стане по- добро и вместо мавзолея трябваше да разрушат този затвор. Не искам да съм крайна в преценката си, но в този случай не виждам надежда. Мисля, че нещо или трябва да се прави, както трябва или изобщо да не се прави. Стига с тези оправдания, че нямало пари. Не е проблема само в липсата на средства, а и в начина на управление и разпределение. Като няма условия за слон няма да има слон в зоопарка. Да го направят парк със зоокътове за селскостопански животни. Екзотичните животни, за които няма начин да се гледат добре да се подарят на зоопаркове в други страни. Средствата, които се харчат сега да се използват за подобряване на парковата среда, така и посетителите ще са повече, а децата ще се радват на овчици, кокошки и крави и всичко ще е малко по- смислено.

  Обнадежди ме все пак факта, че като се поразрових в интернет намерих подобни мнения на моето, което е светъл лъч. Радвам се, че апатията не е в душите на всички наши съграждани!

  Защото да си орел и никога да не се рееш в небесната шир си е най –голямото нещастие...